Ваканция

Искам любовта да е като волейбола, казваш: "За мен!" и всички се отдръпват настрани.Чиста работа - без нерви, без интриги, без...


Бялата топка се забива в крака ми и ме връща към играта. Оглеждам се неадекватно към останалите си съотборници и срещам ядосаните им погледи. Пълни глупаци! Какво толкова драматизират за една тъпа топка? Взимам я и я хвърлям към "противниците". 

Остават 5 минути до приключване на часа и започвам мислено да отброявам секундите. Мразя часовете по  "спортна култура", защото единственото, с което "обогатявам"  културата си са всевъзможни френски псувни. Е, поне усъвършенствам езика...

Чувам пискливия глас на девойката, която се изживява като съдия и настроението ми се оправя. Край на мача.

Отправям се бързо към  съблекалнята, защото разполагам точно с 10 минути, за да съблека гадните спортни дрехи, да си хвърля душ, да пусна, среша и приведа в приличен вид косата си, да сложа очна линия и да се навра в кльощавите сиви дънки, които вчера си купих. Пълна програма. Но Ани ще ме чака с 2 големи куфара и нямам право за закъснявам, ако искам да не си изпуснем влака. А определено не искам да го изпускаме. Чакаме това пътуване от месец и половина ! Имаме 7 дни ноемврийска ваканция и ще ходим при някакви нейни приятели, за да ги отпразнуваме. Нямам търпение !!

Излизам от банята и поглеждам часовника си. По дяволите, 6 минути. Пускам бързо косата си и започвам да я реша ожесточено пред огледалото. Може би, след около 2 минути решавам, че не мога да се боря повече с нея и хвърлям четката в отворената чанта. Навличам бързо купчината с дрехи, която ме чака на пейката и отново се изправям лице в лице с огледалото. Една минута за очна линия. Вадя четчицата и рисувам тънка линийка само в края на окото си. Отварям го, за да видя резултата. Опитът е сполучлив ! Затварям другото око и повтарям процедурата. Ръцете ми треперят от бързината и напрежението. Отварям го и се поглеждам. Станала съм добра !! Очите ми са еднакви, издължени и затъмнени в краищата, а аз  приличам на побесняла котка. Махам се от огледалото, нахлузвам бързо сините си токчета и с разкопчана чанта тръшвам вратата зад гърба си. Няма нужда да поглеждам часовника си, защото знам, че Ани вече ме чака. Тичам по стълбите надолу, като се моля единствено да не падна и да се размажа на цимента. Два часа упражнения и след това подхвърляне на топка не ме изморяват така, както преминаването на четири етажа, тичайки, с 15 сантиметрови токчета. 

Най-сетне стигам  до първия етаж и излизам пред университета. Ани е седнала на една пейка и разглежда някакво списание. Щом ме вижда става и ми се усмихва. Значи съм пристигнала навреме ! 

Качваме се в бялото такси, което идва малко след моята поява и се настаняваме удобно в меките седалки. Ваканцията започва. 

Французите нямат мода. Те имат стил !

Обичам да стоя зад огромните прозорци на любимото ми ъглово кафене, което между другото е лилаво, и просто да наблюдавам хората, минаващи по тротоара, защото независимо от това дали денят е дъждовен, ветровит, слънчев или мрачен, те винаги са цветни. И безкрайно различни. 

С Ани си имаме една игра. Вместо да обсъждаме мъже рано сутрин преди лекции, обсъждаме ранобудните французи. Определяме настроението им, мислите, дори линията на живота им само по дрехите и начина, по който са ги съчетали. Защото французите определено знаят как да се обличат !

Любими са ни ексцентричните skinny* мадами с 15 сантиметрови, тънки като игли токчета, които профучават почти на бегом пред огледалните прозорци на заведението, но въпреки това намират време, и то с изключително обмислена прецизност, да се огледат и да оправят прическите си. Удивително! 

Обичаме и стилните, хванати за ръце, усмихнати възрастни хора, защото веднага ги причисляваме към любимите ни приказки, завършващи с "happily ever after**" и започваме да си се представяме и нас така след хиляди години. Разбира се, преди това грижливо съставяме сценария на живота им, който всеки път подозрително случайно съвпада със сюжета на филма "Тетрадката" (The Notebook), но това не го обсъждаме.

Обаче от всички най-забавни са ни костюмарите. Защото независимо от начина, по който са облечени, французите винаги остават верни на стила си. И когато видим някой стегнат костюмиран чичко, от горе до долу в черно, с изключение на двата му различни чорапа, които се показват под повече от необходимото повдигнатите панталони, съчетани цветово със смешния шал, вързан небрежно на панделка около врата му, с Ани изпадаме в такъв безнадежден смях, че за секунди ставаме център на заведението. И това се случва вече трети път, като само в един от трите пъти случаят беше различен. Тогава господинът, отново на улегнала възраст, носеше черни диоптрични Ray Ban, подходящи повече за русокоса гимназиална Барби, отколкото за него. 
Да, определено, костюмарите водят класацията.


Въпреки това, едно е сигурно - французите нямат мода, без значение какво се пише по лъскавите списания. Те имат стил ! Стилът е тяхната собствена мода. 

И когато видя някой изтрещял човек като посочения пример по горе, аз знам, че не е защото се прави на такъв, понеже го е видял на модните страници в любимото си списание. Той се е облякъл така, просто защото си е такъв. 





*кльощав (от англ.)
*щастливо завинаги (от англ.)

Бум... ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ !!! (Част Втора)

Хората, които не ме познават ме мислят за мълчалив и спокоен човек. Тези, които ме познават... се молят да стана такава !!

От както потенциалната ми любов се настани да живее до мен, в розовия ми свят настъпи Третата световна. Сменям прически, гримове и тоалети всяка сутрин в 6 и половина, за да мога да го срещна точно в 08.00  за няколко секунди  в асансьора. Един ден съм хипи Барби с впит латексов панталон и розови кубинки, друг ден съм срамежлива ученика с вратовръзка и диадема, само и само, за да бъда сигурна, че съм център на вниманието му. Нямам представа какви жени харесва, затова съм решена да му покажа, че мога да бъда каквато пожелае. Единствения проблем, който срещам за сега е, че моят Брад Пит  е малко мълчалив и явно стеснителен, но аз съм си съставила план и го следвам безотказно. 

От сутрин до вечер на музикалния ми плеър звучат испански парчета, които надявам се съседите ми харесват, защото силата на звука определено не им позволява да останат безпристрастни. Добавила съм си го във фейсбук и дори съм се абонирала за известията му ! Поне съм сигурна, че съм единствената му фенка, другите са някакви двама, трима негови приятели. Ще му пиша точно след 3 дни, за да стане една седмица от както се запознахме и да му го припомня ! Всичко е перфектно. Ако случайно мисълта ми реши да се отклони от него, аз грижливо й показвам снимките му във фейсбук и тя си идва на мястото.


Животът ми е станал сладък розов захарен памук, който непрекъснато опитвам да споделя и с Ани, но тя явно е на диета, защото упорито отказва да го приеме. За нея моят Брад Пит е единствено "хубавичък" и нищо повече. Тя не разбира колко невероятен е той ! Затова аз не спирам да и обяснявам, но и да искам не мога да спра, защото стане ли дума за него, а то за друго дума не става, мислите ми започват да се топят в думи и да излизат от устата ми. Ани мисли, че съм се побъркала, защото дори не го познавам, но аз сигурна, че той е моята любов. Просто го знам. 


...


Днес е петият ден, от както попаднах в центъра на дансинга на любовта, петият ден,  в който ходя като на сън на лекции, а след това се прибирам, надувам до дупка тонколоните и си представям бъдещо ми с Него, петият ден, в който не съм мила чинии или пускала пералня. Купища дрехи, извират като лавина от белия ми кош за пране и ме заплашват със затрупване. Решавам, че не мога да отлагам повече и започвам да ги хвърлям в една огромна розова торба, предназначена за тази цел. Торбата се пълни до горе, а кошът ми си остава почти недокоснат. Вероятно ще се наложи да пускам две перални. Връзвам косата си на висока конска опашка, обувам сивите си боти и се запътвам към пералнята. Торбата е огромна, закрива ме цялата и едва не ме свлича на земята. С хиляди мъки успявам да се мушна в асансьора и да натисна копчето за минусов етаж. Вратата се отваря с трясък и аз излизам като акробат, балансиращ по въже с тежест в ръцете си. Още два метра и целта е достигната. Капчици пот избиват по челото ми. Най сетне заставам пред заплашителната бяла врата на пералното помещение и оставям розовата си торба на земята. Вадя ключа от джоба си и точно преди да го завъртя, вратата се отваря от вътре. От изненадата едва не изпускам ключа си ! Пред мен стоят двамата ми съседи и ми се усмихват притеснено. Моят най-прекрасен Брад Пит държи в ръцете си някакъв червен леген с току що изпрани мокри дрехи. Погледът ми се заковава на розов чифт мъжки прашки и сърцето ми спира. В главата ми настъпва хаос. После тишина. И след това,  като детски пъзел, всичко си идва на мястото. Моите съседи, моите нови, екстравагантни, сладки съседи са гейове ! Любовта на живота ми, моят невероятен, малко стеснителен Брад Пит, около който целият ми свят се върти,  който сънувам и с отворени очи, се оказва обратен. И всичко е толкова очевидно, че започва да ми прилошава. Взимам бързо огромната си розова торба, казвам им чао и се скривам с трясък  зад черната врата на асансьора.

Бум... ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ !!!

Обичам самотните дъждовни съботни следобеди с тъжна музика и обилно количество шоколадови бонбони, и не защото ме друса депресия 24/7, просто това си е моето уютно време за равносметка, рисуване или някакъв друг вид творческа дейност.

Седя пред малкото си розово бюро, точно до прозореца и се мъча да си спомня какво съм  пазарувала през седмицата, за да го запиша в розовия си дневник. Джеймс Блънт ми пее "You are beautiful", а навън вали толкова силно, че дори през затворен прозорец, ритъмът на дъжда нахлува в стаята ми. Ставам да си взема още един шоколадов бонбон с черешка и ликьор в средата, когато чувам някакво блъскане по вратата си. Решавам, че е Ани, тъй като домоуправителката е в почивка през уикенда, а аз не познавам никой друг от общежитието и отварям рязко вратата. Пред мен обаче определено не стои Ани ! Може би двойникът на Брад Пит, но с 20 години по-млад... който явно е решил да се нанася тук, съдейки по огромния черен сак в дясната му ръка.

- Хавиер ? - пита ме той и поглежда зад гърба ми в стаята.
- Ъ-ъ... - в главата ми започва да се разиграва сценарий, който определено не включва този Хавиер, но единственото, което успявам да кажа е. - Аз съм Алиса.
- Здрасти ! - може би с испански акцент, ми казва той. -  Аз съм Диего и съм новия съквартирант на Хавиер. Сигурно съм объркал номера на апартамента.
- Аха... - само успявам да кажа аз, когато вратата до моя апартамент се отваря и от там се показва една рошава глава, с големи диоптрични очила и толкова сладка усмивка, че започвам да се чудя дали не съм попаднала в някой откачен мой сън. 
- Диего ! - провиква се пичът от стаята и прегръща русото подобие на Брад Пит, от което не мога да откъсна очите си.
- Хавиер...

Не успявам да чуя завършека на изречението, защото двамата се скриват зад огромната червена врата с номер 103. 

Затварям и аз моята врата и се свличам на земята. Не чувам нито дъжда, нито сърцераздирателния глас на Джеймс Блънт, нито инструкциите за деня, седмицата и живота си, които сама съм имплантирала в главата си. Не знам кой ден е, не знам къде се намирам, не знам защо не мога да стана от пода. В главата ми съществува само един единствен образ... 

Новият ми съсед.

Уроци по търпимост

От малка винаги са ми повтаряли: "Бъди добра, търпелива и винаги давай повече, отколкото получаваш... в живота всичко се връща ! " .

По коварната логика на този принцип се съгласявам да прекарам цяла вечер с най-големия тъпак в цялата Вселена, просто защото моята скъпа приятелка Ани е влюбена до смърт в него. Нямам идея как е възможно най-яката мацка в университета да хлътне по най-задръстения изрод, който съществува, но е факт. Тя е влюбена, седим и ревем и двете, а аз през 10 минути тичам до хладилника, за да й нося нова кутийка с ягодов сладолед или кофичка плодов йогурт. Любовта е подла кучка и не прощава лесно на своите жертви. И явно противоположностите наистина се привличат. Колко извратено ! 

Потънали сме отново, като разрушен Титаник, в меките бели възглавнички на нейния огромен диван, роним сълзи и тъпчем с бисквитите малките си усти, когато тя ми изтърсва:

- Той ми се обади сутринта !!! Иска да се видим !

- О ! - гадната му физиономия веднага нахлува в главата ми - Супер ! Кога ?!

- Довечера ! Двойна среща - аз и той, ти и неговия приятел.

- КАКВО ?! Не искам да се виждам с ник'ви негови приятели !

- Знам.. Ама това беше единствената възможност. Ако не си съгласна, ще му пиша, че отпада...

- Оф, Ани. Няма да му казваш, че отпада ! - поглеждам към четирите 500-грамови кутии сладолед в кофата - Ще се видите !

- Благодаря ти много, Алиии. Толкова си добра ! Мерси, мерси, мерси !!!

- Няма проблем само искам да си щастлива - "дори ако това значи да си с този кретен", помислям си аз, но й го спестявам.

И така се озовавам в някакъв долнопробен нощен бар с моята сладка Ани и двама невиждани тъпаци. "Моят" или този, който се води за мой тази вечер е кльощав, точно колкото мен, с мазна руса коса и още по-мазна усмивка. Прилича на изваден от комикс хартиен герой, от онези най-глупавите. Може би само този до него го бие по точки в липсата на мозъчни гънки. С бицепси по-големи от главата ми и потник по-женствен от този, с който съм облечена в момента, любимият на Ани стои и ни гледа лакомо като малко дете, оставено пред витрина с многоцветни сладкиши. Най-малко искам да приличам на сладкиш, затова поставям най-идиотската физиономия върху лицето си, като се надявам, че тя, съчетана с липсата на какъвто и да е било грим и смешния кок центриран на върха на главата ми, ще ми осигури достатъчно дебилен вид, така че да не се налага да разговарям с никого. Броя мехурчетата в чашата ми с бира и размишлявам върху физичните закони, когато усещам как Ани ме настъпва под масата и я поглеждам. А тя поглежда към моя кавалер. Обръщам се и аз към него, което не е много трудно, имайки в предвид, че той стои точно пред мен и ми се усмихва мазно.

- Tu es très belle !*- казва ми той.

- Quoi ?!** 

- Y-O-U   A-R   V-E-R-Y    B-E-A-U-T-I-F-U-L ! - повтаря бавно на английски с френски акцент той, явно мислейки, че не схващам.

- Ъ-ъ... мерси. 

Още една мазна усмивка. Лепвам бързо и аз една такава и им съобщавам, че отивам за малко навън. Мазнотията ми идва в повече.

Сядам на тротоара точно пред бара и започвам да оглеждам минувачите.Чувствам се малко кофти, затова че така необмислено зарязах Ани и тъкмо решавам да стана и пак да се навра в смрадливата дупка, когато до мен се строполясва нещо тежко и голямо. Обръщам се и виждам на 10 сантиметра от лицето си, вонящ на бира, гадния "сладур" на моята скъпа приятелка.  

- Здрасти. – изгрухтява ми той.

Аз го поглеждам отегчено.

- Що седиш тук сама ?! Много си сладка ! Искаш ли да излезем някой път ??

- Моля ?! – изненадата от току-що чутото ме изправя на крака.

Явно и той се изненадва от реакцията ми, защото също се изправя и ме поглежда объркано.

- Ъ.. да излезем. Като среща !

- Ти луд ли си ?! Не беше ли ти този, който се обади на Ани за среща тази вечер?

- Да.. Ама до сега не бях забелязвал приятелката й. – казва той и ми намига.

- Ти не си добре ! Определено не излизам с мъже… - и точно преди да кажа „като теб”, млъквам.

- Ъ-ъ... не излизаш с мъже ?! - недоумяващо ме поглежда той и се почесва по главата.

- Не.

- Аха. Окей. Сори тогава. Аз ще ходя вътре.

Не знам как да реагирам, нито какво да направя. Единственото, което знам е, че трябва да съм толерантна и отзивчива с хората, защото "търпението е житейски урок, който учим през целия си живот". 

Но някак си тази мисъл се загубва в пътя между съзнанието и действителността ми.

*Много си красива !(от фр.) 
** Какво ?(от фр.)

Адът си има име и шефът му определено не носи Прада

 

Бял коридор. Бяла врата. Пак коридор. Още една врата. Нямам никаква представа къде се намирам. Видях, че всички се изнасят от абсурдния час по фотография и разбира се, тръгнах след тях. От 5 минути сигурно се клатушкаме като стадо пияни пингвини и се гмуркаме от един коридор в друг. И в най-безумните си фантазии, не съм си представяла, че университетът може да скрие такъв лабиринт. Даскалото на Хари Потър бутер банички да яде. Мисълта ми застива върху баничките, а всички пингвини спират толкова рязко, че се сбутвам с пича пред мен. Пускам бързо една неопределена усмивка, а той ми намига.  Най-сетне стигаме до целта. Какво има зад поредната бяла врата не знам, но всички се мушкат с такава скорост вътре, че ми идва да се завъртя и да побягна назад. Не остава време да обмисля плана обаче, защото се оказвам брутално избутана от хората, стоящи зад мен. 

Ярка червена светлина избухва пред очите ми. Закривам ги веднага с ръка, но късно, болката вече нокаутира мозъка ми. Някой ме докосва с ръка по рамото и ми прошепва: "Винаги е така в началото, ще ти мине !". Свалям бавно и несигурно ръката от очите си, най-трудното нещо, което скоро ми се е случвало, и опитвам да фокусирам зрението към източника на информация. След няколко секунди забелязвам, че до мен стои пича, който преди малко бутнах и ме гледа съчувстващо. 

- Ъ-ъ..  Добре съм. - смотолявам аз и правя опит за усмивка. - Къде сме ??

- Лабораторията по фотография.

- Аха.

Оглеждам се глупаво, продължавайки да не разбирам какво правим тук и защо светлината е толкова червена. Решавам, че сме само на оглед, тъй като нямаме фотоапарати и точно тогава чувам от дъното на стаята най-омразния глас на света. Професорът ни по фотография - Господин Оливиер.

- Това е новата лаборатория по фотография, както виждате. - подигравателно започва той. - Щом сте избрали моя предмет, освен ако не сте пълни глупаци, значи знаете какво е предназначението на това място. Не смятам да си губя времето в обяснения като за малоумни, затова направо ще пристъпим към практика.

Стоя и го гледам тъпо, а мозъкът ми отказва да смели току що чутата информация. Явно съм единствената пълна глупачка, защото нямам никаква идея как функционират зловещите бели машини, към които сега се предвижват всички. Оглеждам се смутено наоколо, за да видя къде се е дянал моят приятел и да го попитам какво правим и тогава пак чувам гласа на господин Оливиер:

- Вие !! Госпожице (?!)... Няма значение как е името Ви, елате тук ! 

Дебелият му пръст сочи право в мен, но аз за да не стане грешка се обръщам назад.

- Не, не ! Точно Вие !! Да, елате тук и по-бързичко !

Започвам да вървя несигурно към него, а краката ми отказват да се движат. Толкова съм притеснена, че очите ми отново се замъгляват. Виждам само огромната дяволска фигура на господин Оливиер. 

- Вие да не сте глуха ?! Няма да Ви чакам цял час ! - казва той и тръгва към мен. 

Преди да разбера какво става, усещам как огромната му ръка ме издърпва грубо за рамото и заставаме пред една от белите машини.

- Сега ще ви покажем  как се проявява филм, а вие ще гледате, защото следващия път ще го правите сами. Този процес се извършва на ПЪЛНА тъмнина, но аз ще ви го демонстрирам на светло, за да няма недоразбрали !  - казва той и погледът му спира върху мен. - Извадете филма от апарата, госпожице, и ми го подайте !

Тежък черен фотоапарат се озовава в ръцете ми и от изненадата едва не го изпускам. Въобще не знам къде стои "филма" и как да го извадя. Започвам да разглеждам машината в ръцете си, като изследовател попаднал на яйце от тиранозавър. 25 погледа са вперени в мен и следят всяко мое движение. 

- Дайте ми фотоапарата веднага ! - изсъсква господин Оливиер и с омраза го взима от ръцете ми.  

"Само ме остави на мира" - мисля си аз и смутено поглеждам пред себе си. 25 лица ме гледат безмълвно. Със състрадание. Чувам отново гласа на господин Оливиер и бързо се обръщам.

- Сега ще навиете филма на спиралата и след това ще го сложите в дозата ! - посочва ми той някаква бяла ролка.

- Аз... не говоря много добре френски и не разбирам.  - отчаяно поглеждам към него.

- Госпожице, явно Ви е забавно да се правите на интересна, но в моя час такива номерца не минават. Показвам ви как се прави и  гледайте да запомните до другия път.

Наблюдавам го внимателно без изобщо да проумявам какво се случва. След като "слага филма в дозата", сипва някаква течност и се обръща към групата. Дава им някакви пояснения с френски термини, които не разбирам и погледът му отново спира върху мен.

- Това, госпожице, не е проста работа като ходенето по магазини. Човек трябва да е влюбен във фотографията, за да я прави ! За следващия път искам exposé* от 20 листа на тема защо искате да се занимавате с фотография. Сега си отидете на мястото ! - казва той и ми обръща гръб.

- D'accord**. - отговарям аз и изчезвам между другите пингвини.

От мястото, на което заставам, най-отзад в помещението, виждам ясно единствено белите чорапи, подаващи се над черните обувки на господин Оливиер. Всичко останало в него е черно. 

Червената светлина изгаря очите ми.

*Доклад (от фр.) 
**  Добре (от фр.) 

Перфектната домакиня

 Да живееш сам има и своите недостатъци :

А) Няма ги добрата мама/гадната баба/строгият тати или сексапилният Пешо, които да ти правят вечеря.

Б) Няма кой да ти събира дрехите, разхвърляни из целия апартамент, включително и в банята.

В) Няма кого да накараш в 1 през нощта да отиде до магазина, само защото страшно много ти се е доял онзи нов шоколад Милка, който непрекъснато рекламират (дори и в 1 през нощта !!) с алпийско мляко и аериран лешников пълнеж.

 С точка А в началото се оправях бих казала доста добре. Докато в един прекрасен слънчев следобед не установих, че имам развалени охладени пилешки гърди в хладилника, от които цялата ми кухня вонеше на мърша. Тогава отказах и месото, между другото. След това реших да пробвам с полуготови замразени храни за микровълнова. Обаче и този метод не се оказа стратегически за мен. Третата пица, която изгорих до неузнаваемост беше финалът на взаимоотношенията ми с микровълновата. Сега го карам на кафе, дъвки и сандвичи. Естествено от супермаркета.

С дрехите е малко по-деликатно положението. Проблемът е, че мразя да чистя, но обожавам да ми е чисто, затова бърсането на прахта и лъсването на плочки са един от задължителните ми дневни ритуали. Все пак силата на любовта винаги е доминираща. Очаква се, че редът и чистотата вървят ръка за ръка. Да, но при мен не само, че не са хванати за ръце, а са си най-големи врагове. Блузи, поли и дънки, не съвсем прилично съблечени, ме посрещат дружелюбно всяка вечер, от всеки стол на апартамента ми. Взимам ги и ги нагъвам на бързо, до следващата сутрин, когато пред голямото  огледало в банята се разиграва безумен театър, със сменяне на поне 6 тоалета. Гардеробът ми, от друга страна, като най-любимо място в моя очарователен дом, е винаги изпипан до последния детайл. Розови, оранжеви и бели палта ме гледат от красиви бебешко лилави закачалки и нежно ми се усмихват. 24 чифта, подредени прилежно като група първокласници, есенни и зимни обувки, очакват да срещнат любящия ми поглед. Или да получат честта да ги изведа навън.

И всичко, разбира се, върви прекрасно, докато не се обади точка В с голямата си уста и вечно гладен стомах и не започне да ми обяснява колко много, много, много й се яде онзи нечовешки шоколадов шоколад, току що показан на рекламата. Аз като добра домакиня ставам и веднага се запътвам към кухнята, където започвам да търся алтернативи на този шоколад. След 40 минути "готвене",  абсурдно смесвайки всевъзможни  хранителни продукти, в повечето случаи с резултат заминаващ директно в кофата, съм вече толкова отегчена, че съм забравила за рекламата.

 Но както вече казах да живееш сам си има и своите недостатъци.

Един чифт Маноло Бланик и няколко пластмаси

Всеки нерв по тялото ми крещи:  "Сваляй тези скапани обувки ВЕДНАГА !", а аз стискам зъби гневно и отговарям:  "Това са Маноло Бланик, по дяволите, просто им трябва малко време !". Напълно ми е ясно, че с време не разполагам, защото ако не стигна до 15 минути в банката, освен че ще закъснея и ще я затворят, глезените ми ще се прекършат и ще ме оставят на съдбата. Или на земята. Правя опит, повече психически, отколкото физически да убедя краката си да се пораздвижат още малко. А те не искат и да чуят. Затова пък ушите ми с досада отбелязват всеки набързо скалъпен комплимент, поздрав или клаксон на кола, с които любезните французи ме поздравяват. Толкова ми е криво, че ако в други дни това е единственото, което ме ядосва, сега ми се вижда смешно.

Явно представлявам голяма атракция с дългата си коса, тъмно синя рокля и ярко червени токчета, защото някакво малко момиченце ме сочи с пръст и крещи на майка си: "Maman ! Maman, vois Barbie ! "*. Майката притеснено ме поглежда и се извинява, а аз й кимвам с глава и правя опит да се усмихна. Тогава чувам някой да ме вика. Спирам, за да не изгубя равновесие и се обръщам. На 2 метра от мен стои Майк - второкурсникът, с когото вчера се запознахме, и ми се усмихва. 32 броя перфектно бели зъби, подредени като за реклама на Аквафреш ме притеглят неустоимо и когато ръцете му обхващат талията ми в поздравителна прегръдка, забравям не само за обувките, а за цялата френска бюрокрация, която пет дни вече стърже с трион по нервите ми. Майната й ! 

- Здравей, Али ! - казва ми той с ударение на последното "и" -  Как си ? Не си ли на лекции сега ? 
Прощавам му, че както всички други греши името ми, само защото е неприлично привлекателен. Явно до сега не е попадал на друга Алиса.
- Не, свърших преди час. Имам малко работа в банката.
- Оу, мразя банки.
- И аз.
- Какво ще правиш довечера ?
- Нямам планове.
- Щот с едни приятели правиме купонче и се чудех дали не искаш да дойдеш ?
- Разбира се ! - чувам да отговаря устата ми, още преди информацията да е стигнала до мозъка.
- Супер, тогава ще те чакам в 10 пред университета. 


Разделяме се подобаващо и аз оставам сама с моите убийствени нови червени придобивки. Правя крачка напред, след това още една. Приличам на надрусал се щъркел, опитващ се да преодолее земното притегляне. Не се получава. Сещам се внезапно, че съм тръгнала на среща с банковия си консултант. Господи ! Поглеждам часовника си, който спокойно отброява последните оставащи минути до 6. Банката отдавна е затворила. Спирам на улицата и се оглеждам. Няма таксита, нито дори минувачи. Пластмасови манекени  с черни перуки и червени червила ме оглеждат и ми се присмиват. А аз просто ги гледам. Те са като онези пластмасови кучки в гимназията, които винаги намират повод за смях в облеклото, прическата или походката ти, ако не си достатъчно тъпа, кльощава или богата, за да те изберат за приятелка. Сядам на тротоара и продължавам да ги гледам. Те, от своя страна, също не откъсват погледите си от мен. Идеални до последен детайл, но просто едни употребявани кукли. Точно като онези в гимназията. Ставам от тротоара и вече не мисля за краката. Те ще се оправят, защото са част от мен. Нали се оправям с всичко. Хвърлям последен поглед на пластмасите и ги оставям зад гърба си.


Където им е мястото.




*Мамо ! Мамо, виж Барби ! (от фр.)  

Ден Първи

Първият ми ден в университета минава съмнително бързо. Пред сънените ми очи безмилостно се сменят лектори, зали и микрофони - толкова много и различни, че започва да ми се вие свят. А може и да е реакция от снощния алкохол. Седя на лекция по " Естетика " и изследвам с мъдър поглед помещението, в което се намирам. От ъглите на залата мълчаливо ме наблюдават черни тонколони, готови да избухнат и да разбият на парченца, останалата част от главата ми. 

Вратата рязко се отваря и в залата влиза около 45 годишна жена с продълговато лице и зализана черна коса, прибрана старателно в кок. Щом острият й поглед се забива в моя, решавам, че тя никога няма да бъде любимата ми преподавателка.

- Казвам се Летисия Тюол и тази година ще работя с вас по естетика  - високо провъзгласява тя на мъничкото микрофонче, което със страхопочитание стои в ръцете й. 

Лекцията започва.

...

Мисълта ми се плъзга леко по бялата дъска, която в момента служи за кино екран, и скача ту на една, ту на друга буква. Рисува думи, които мозъкът ми отказва да разшифрова, защото е твърде уморен. 26 празни бели реда ме гледат съчувстващо от тетрадката. Впрягам и последните си останали сили да се съсредоточа върху думите, излизащи като за норматив от устата на Мадам Тюол. Без успех. Тя безкомпромисно продължава да бълва изречения, които се оплитат, завъртат и започват да танцуват валс в главата ми. Тъкмо започвам да улавям ритъма му и тя внезапно млъква. Въздухът се изпълва с тишина.


Последната лекция за деня свършва.

И много пяна за вана

Банята ми е залята от цунами. Горките ми плочки, въобще не се виждат под пластовете вода и пяна за вана. Изкарвам бавно едното си краче от моя величествен бял титаник, пълен догоре с гореща вода и все различни аромати на цветя и лавандула. Цопвам в морето. Каква гадост ! Май доста съм надценила размерите на ваната си. Обличам розовата си хавлия и започвам да попивам пода с първия уред, който решавам, че става за тази работа. Божичко, колко много вода ! Поглеждам към ваната си и ядосано тропвам с крак. Водата се плисва навсякъде и намокря края на хавлията ми. Решавам, че трябва да отида до кухнята, за да си взема чаша кола. За такова природно бедствие трябват здрави нерви. Отварям лекичко вратата, за да не нахлуе океана в коридора ми. Отправям се с въздишка към хладилника. И точно в този момент някой потропва на вратата ми. "Е, не е честно !" - мисля си, докато стягам колана на хавлията си. Тропането се повтаря. "Добре, де ! Идвам ! " Обзема ме лошо предчувствие. Лекичко подавам главата си през вратата. И там отпред, точно пред моята врата, стои любимата ми домоуправителка и ме гледа право в очите. 
 - Кажете ? -  казвам аз на френски, като изваждам най-жизнерадостния си глас.
 - Не сте се регистрирали в сайта за електричеството ! - доколкото разбирам казва ми тя - Трябваше да сте го направили преди седмица !
 - Съжалявам, аз... не разбирам какво да направя като вляза в сайта - започвам да се обяснявам на развален френски.
 - Просто трябва да се регистрирате ! Защо не дойдохте да попитате като не разбирате ?
 - Ами, аз идвах, ама нямаше никой и...
 - Сега ще Ви покажа как ! Мога ли да вляза ?
 Поглеждам към вратата на банята и виждам как цунамито ми помахва с ръчичка, решено да удави и останалите плочки... в коридора ми !
- В момента не е съвсем удобно - обръщам се към нея аз, надявайки се да не я ядосам още повече. А тя явно решава, че не съм сама, повдига въпросително вежда и ме пита:
 - Имате си гости, така ли ? Тогава, когато ви е удобно, ми се обадете ! За да не се обадя аз на отдел "Електричество" ! - казва тя и ми обръща гръб.
Затварям бързо вратата и поглеждам към банята. Водата вече извира към коридора ми. Събувам пантофите си и отивам на пръсти, боса, до хладилника. Сипвам си голяма чаша кола и отпивам.

...

След час и 15 минути банята ми вече е като нова. Няма и следа от пяна за вана. Обличам набързо дънките си и една широка тениска в стил 80-те и отивам бързо при домоуправителката. Офисът й пак е затворен. "Не, не, не... Моля те, Круела Девил, бъди тук !" . Започвам да звъня на звънеца като обезумяла. И тогава вратата се отваря и Круела излиза.
 - Здравейте отново - опитвам да залепя на лицето си най-миловидната усмивка на света - аз вече съм готова, когато Ви е удобно ще се радвам да дойдете, за да ми помогнете да се регистрирам в сайта. - Рецитирам аз на безупречен френски. Все пак го подготвях 10 минути !
 - Ще дойда след мъничко. Изчакайте ме. - Отсича тя и ми хлопва вратата.
"Вещица" - мисля си аз и сядам на един стол. 
След четвърт час сигурно, тя отваря вратата и ми се усмихва. Или по-скоро ми се зъби.
 - Виждам, че още сте тук. - "А, къде да бъда бе, психопат такъв ?!" - Да отидем до стаята Ви.
Отиваме до стаята ми и тя сяда нагло на моя стол, върху розовата ми възглавница, въпреки че аз вече съм й приготвила стол, без възглавница. "Гадна стара кучка" - мисля си аз, докато си придърпвам отредения за нея стол. Влизаме в някакъв френски сайт и тя започва да изписва нещо в полето за "Търсене". Докато тя пише аз гледам костеливите й, сиви ръце, изцяло обгърнали горката ми розова мишка с отвратителните си дълги нокти, безупречно намазани с искрящо червен лак. Каква гадост ! 
 - Готово - без да се обръща към мен, става тя и тръгва към вратата.
 - Регистрирахте ли ме ? - питам невярващо аз.
 - А какво мислите, че правех до сега ?! - виква тя и ми затръшва вратата.
"Пълна откачалка" - решавам аз и сядам пред прекрасния си розов лаптоп, подарък от баба ми за Коледа.

Твой избор

В живота няма добри и зли. Щастието винаги е споходено с нещастието и краят не е нито хубав, нито лош. Всичко зависи от това как ти си избрал да гледаш на нещата. 

Гледах ги как се отдалечават. Колата ставаше все по-малка и по-малка, докато в един момент напълно я изгубих от поглед. Но продължавах да гледам. От насълзените ми очи, започнаха бавно да се стичат сълзи. Не исках да премигвам, беше ме страх, че ще ги изпусна от поглед и ще си отидат завинаги. А те вече си бяха тръгнали и аз дори не ги виждах. Продължавах безмълно да се взирам в далечината. Напразно. Отдавна там нямаше никой. Не можех да заплача на глас, големите момичета не плачеха. А аз бях голямото момиче на тати. Нямаше да го разочаровам. Бавно затворих прозореца и седнах на стола. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми. Загледах се в монитора. 

...

12:17 е. Понеделник. Почти 3 дни от както ги няма. Повече от 53 часа, а аз вече се чувствам щастлива. Никога не съм си представяла, че чистенето, готвенето и ходенето до магазина за хранителни продукти, а не за дрехи и обувки, ще ми доставят такова удоволствие. Слагам най-високите си токчета и отивам да пия най-горчивото кафе, което някога съм пила с най-веселата мацка, която някога съм срещала. Името й е Ани и живее през 2 апартамента от моя. Има най-симетрично подстригания бретон, достигащ точно до горните й мигли и най-розовото червило, което някога съм виждала. С Ани се запознахме още на втория ден от нанасянето ми. Бях забравила кода на входната врата и прекрасната Ани беше първият човек, който се появи след 45-минутно чакане на студа. На следващия ден вече пиехме кафе и обсъждахме френските гарсони. Гледката зад прозореца можела да бъде и щастлива.