Един чифт Маноло Бланик и няколко пластмаси

Всеки нерв по тялото ми крещи:  "Сваляй тези скапани обувки ВЕДНАГА !", а аз стискам зъби гневно и отговарям:  "Това са Маноло Бланик, по дяволите, просто им трябва малко време !". Напълно ми е ясно, че с време не разполагам, защото ако не стигна до 15 минути в банката, освен че ще закъснея и ще я затворят, глезените ми ще се прекършат и ще ме оставят на съдбата. Или на земята. Правя опит, повече психически, отколкото физически да убедя краката си да се пораздвижат още малко. А те не искат и да чуят. Затова пък ушите ми с досада отбелязват всеки набързо скалъпен комплимент, поздрав или клаксон на кола, с които любезните французи ме поздравяват. Толкова ми е криво, че ако в други дни това е единственото, което ме ядосва, сега ми се вижда смешно.

Явно представлявам голяма атракция с дългата си коса, тъмно синя рокля и ярко червени токчета, защото някакво малко момиченце ме сочи с пръст и крещи на майка си: "Maman ! Maman, vois Barbie ! "*. Майката притеснено ме поглежда и се извинява, а аз й кимвам с глава и правя опит да се усмихна. Тогава чувам някой да ме вика. Спирам, за да не изгубя равновесие и се обръщам. На 2 метра от мен стои Майк - второкурсникът, с когото вчера се запознахме, и ми се усмихва. 32 броя перфектно бели зъби, подредени като за реклама на Аквафреш ме притеглят неустоимо и когато ръцете му обхващат талията ми в поздравителна прегръдка, забравям не само за обувките, а за цялата френска бюрокрация, която пет дни вече стърже с трион по нервите ми. Майната й ! 

- Здравей, Али ! - казва ми той с ударение на последното "и" -  Как си ? Не си ли на лекции сега ? 
Прощавам му, че както всички други греши името ми, само защото е неприлично привлекателен. Явно до сега не е попадал на друга Алиса.
- Не, свърших преди час. Имам малко работа в банката.
- Оу, мразя банки.
- И аз.
- Какво ще правиш довечера ?
- Нямам планове.
- Щот с едни приятели правиме купонче и се чудех дали не искаш да дойдеш ?
- Разбира се ! - чувам да отговаря устата ми, още преди информацията да е стигнала до мозъка.
- Супер, тогава ще те чакам в 10 пред университета. 


Разделяме се подобаващо и аз оставам сама с моите убийствени нови червени придобивки. Правя крачка напред, след това още една. Приличам на надрусал се щъркел, опитващ се да преодолее земното притегляне. Не се получава. Сещам се внезапно, че съм тръгнала на среща с банковия си консултант. Господи ! Поглеждам часовника си, който спокойно отброява последните оставащи минути до 6. Банката отдавна е затворила. Спирам на улицата и се оглеждам. Няма таксита, нито дори минувачи. Пластмасови манекени  с черни перуки и червени червила ме оглеждат и ми се присмиват. А аз просто ги гледам. Те са като онези пластмасови кучки в гимназията, които винаги намират повод за смях в облеклото, прическата или походката ти, ако не си достатъчно тъпа, кльощава или богата, за да те изберат за приятелка. Сядам на тротоара и продължавам да ги гледам. Те, от своя страна, също не откъсват погледите си от мен. Идеални до последен детайл, но просто едни употребявани кукли. Точно като онези в гимназията. Ставам от тротоара и вече не мисля за краката. Те ще се оправят, защото са част от мен. Нали се оправям с всичко. Хвърлям последен поглед на пластмасите и ги оставям зад гърба си.


Където им е мястото.




*Мамо ! Мамо, виж Барби ! (от фр.)