Тонове шоколад или как празнуват Великден във Франция

Изучавам червената перука на бабката пред мен. Сигурна съм, че е перука. Какъв ли е цветът на косата й, ако въобще има такава отдолу? Става ми скучно да я зяпам и започвам да се оглеждам наоколо. Църквата не е много голяма, но от тавана висят застрашително огромни полилеи с хиляди малки светлинки, които се клатушкат предупредително на ляво на дясно и създават усещането за просторност. От стените ме гледат икони,  а по прозорците са наредени бели керамични скулптори на Исус и Дева Мария. Около 60-годишен свещеник, облечен в бяло, припява някакъв текст и всички присъстващи, включително и Мари, стояща от дясната ми страна, му пригласят. Започват да ме заболяват краката от право стоенето и се обръщам към Мари. 
Тя изглежда по същия начин, както когато се запознахме преди 2 месеца. Косата й е леко мазна, старателно загладена и прибрана на опашка. Харесвам рижавия й цвят. Ако си я понаправи малко и я пусне, ще прилича точно на актрисата, която играе Джини Уизли в Хари Потър. Лицето й е много бяло и по бузите има малки лунички. Никога не съм я виждала с грим, но въпреки  това е сладка. Има нещо страшно весело в цялото й излъчване. Осъзнах, че я харесвам още, когато за първи път я видях в салона по аеробика. Не бях сигурна дали съм уцелила правилната зала и смутено я попитах още на входа на вратата. Тя ми се разхили в знак на отговор и ме повлече най-отпред, каза ми да не мърдам и се върна с 2 сини постелки. Чак тогава се представи. 

Тъкмо си отварям устата да я питам дали през цялото време ще седим прави и всички сядат. Мари ме поглежда и се усмихва. Виждам, че е хванала за ръка приятеля си. Сигурно много се обичат. Живеят заедно в студентското общежитие. Той се казва Климент и е много висок. Носи очила и се смее малко дебилно, но иначе изглежда мил. Преди 1 час го видях за първи път, до тогава дори не знаех, че съществува. 

Всички отново се изправят. Явно правя физиономия, защото бабката до мен ме поглежда подозрително. Не ми харесва католическата църква. Но Мари ме покани да празнувам със семейството й техния Великден и аз се съгласих. Мислех, че ще е забавно. И без това обикновено неделите са скучни. 

Изведнъж свещеникът казва нещо и всички се прекръстват. И аз го правя. До сега не съм виждала католици да се кръстят и не знам, че го правят на обратно, като вместо с ръка на сърцето, завършват с ръка на дясното рамо. Бабата до мен ми хвърля унищожителен поглед. Какъв й е проблема? Ако искам ще се кръстя от долу на горе. Пак сядаме. Мари се обръща към мен и ми казва, че след малко ще обиколим църквата и после си тръгваме. Супер !  

...

На излизане от църквата всички се покланят. Поклонът им прилича на напад с десен крак напред. 

Мари ме запознава с майка й, леля й и дядо й. Лелята ми става любима. Изглежда като готините луди лели по филмите. Облечена е в светло синьо кожено яке, черни дънки и бели маратонки. На главата си има вързан шал под формата на панделка, а косата й е къса като на момче. Подавам й ръка, за да се запознаем, а те ме прегръща и ми казва, че Мари й е говорила за мен. Майката е официална в бяла пола под коленете, бяло сако и ниски бели токчета. Няма нищо общо със сестра си. Косата й е побеляваща, а по очите има малки бръчици. Решавам, че е на 56, разведена и живееща сама. Оказва се, че не съм много далече от истината. Дядото на Мари е готин. Изглежда ми много стар, може би на около 90. Облечен е в тъмно син официален костюм, с бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Очите му са усмихнати. За разлика от тези на майката. 
Тръгваме към колата. Ще ходим на обяд в къщата на Мари.

...

Започва да ми става лошо. В колата е горещо. Отзад сме се наблъскали 4 човека, а завоите дори не намекват за свършване. Тъкмо, когато решавам да изпробвам една дихателна техника от йогата с броене  от 100 до 1, за да се разсея, майката набива рязко спирачки. "Стигнахме !!!" - радостно ме сръчква Мари в ребрата . Слава Богу. Добре че, и майка ми не кара кола.

Изкачваме се пеша по някаква бяла пътечка, оградена от зелени поляни. Намираме се в някакво малко планинско градче, сякаш откъснато от целия свят. Не съм виждала по-красиво място. Може да са ме завели в Оз.

Влизаме в огромна бяла къща с големи стъклени врати от пода до тавана, гледащи към зелена градина с басейн. Върху стъклената холна маса са наредени високи чаши за шампанско. Сядам на единия кожен бял диван и вадя шише с вода от чантата си. Все още ми се гади от пътя. 

Дядото на Мари сяда до мен и започва да ми говори нещо. Почти нищо не му разбирам, но кимам с глава, сякаш се съгласявам. Мари и гаджето й се присъединяват към нас. Дядото продължава да ми говори и аз поглеждам към Мари отчаяно. Тя ми смигва, хваща ме за ръката и съобщава на дядо си, че отиваме да си измием ръцете и се връщаме след малко. Стигаме до малка стъклена ъглова чешмичка между кухнята и коридора. Мари ме пита дали съм добре и аз й казвам, че да. Върху двете страни на чешмата има 2 шишенца с "Био" сапун и тъкмо, когато решавам, че ще взема белия, Мари ми казва, че това е крем за след миене. Ръцете, както би трябвало да знам, се изсушавали от обикновения сапун, затова трябвало да се използва и крем след всяка употреба. Сещам се, че тя учи медицина и сигурно е права, затова взимам "обикновения" био сапун, мия се и после слагам от крема върху ръцете си. Тя прави същото и се връщаме при останалите.

Чашите с шампанско вече са пълни, всички са насядали по диваните, а от някъде са се появили още хора. Преброявам ги бързо и се оказват 9, с мен и Мари - 11. Всички вторачват погледите си в мен, сякаш съм рядко срещана порода и започват да ми се представят. Оказва се, че аз няма нужда да го правя, защото лелята вече ме е изпреварила. Не запомням, разбира се, нито едно име, защото имам лошия навик, когато много хора ми говорят вкупом да изключвам и да не чувам нищо. Майката съобщава, че е време за шампанското. Вдигат се 11 чаши, казват се френски наздравици и точно преди да отпия, лелята ме пита как е на български "наздраве". Казвам го изненадващо силно, всички го повтарят и пием. Шампанското е добро. Майката носи огромна чиния със соленки, салами и някакви желирани кубчета, които изглеждат като направени от сланина, кисели краставици и кайма. Подават ми се клечки за зъби, с които трябва да се обслужвам. Чинията минава поред през всички. Когато стига до мен, взимам бързо една соленка и я подавам на Мари, тя прави същото. 

После се преместваме на кухненската маса. В чинията на всеки има опаковано в зелена или розова кутия с панделка огромно шоколадово яйце, може би с големината на главата ми. Лелята, която се настанява до мен ми обяснява, че това са подаръци от дядото. Знаех си, че е готин. Всички му благодарим, като не съм сигурна дали ме чува, защото седя на другия край на масата и не обичам да викам. Майката поднася първото ядене. Варени яйца, разделени на две с горчица и аспержи. До сега не съм яла аспержи и ми изглеждат като огромни бели макарони, затова питам подозрително Мари какво представляват. Тя ми обяснява, че са зеленчуци и че задължително трябва да ги опитам. Оказва се, че на са лоши. 

Лелята вади изпод масата една бутилка бяло вино и налива на всички в чашите, докато ми обяснява, че това е най-скъпото и хубаво френско вино. Наистина е хубаво, като изключим факта, че мразя вино. След последното ни напиване с Ани с вино от пластмасова бутилка за 1 евро, ми се догажда само при мисълта. Оставям чашата на масата. 

Майката събира чиниите ни и под тях се показват нови, предназначени за следващото ядене. Някакво месо в сос в комбинация с гъби, бял боб или задушен на пара зелен фасул по избор. Не си падам много по мъртви животни, а това не ми изглежда никак привлекателно, затова решавам да не го пробвам. Лелята ме пита дали съм вегетарианка, когато поглежда към чинията ми. Чувам едно "да" да излиза от устата ми, макар че не съм и усещам ритника на Мари под масата. С нея сме яли Макдоналдс и тя знае, че не съм. Казвам й да ми подаде гъбите, за да не почне да обяснява.

"ВРЕМЕ Е ЗА СИРЕНЕТО !!!" чувам гласа на майката на Мари зад гърба си и пред лицето ми се стоварва бяло плато с 4 вида сирена.  Виждала съм и съм пробвала само мухлясалото, което е адски гадно, затова си отрязвам парченце от някакво приличащо на кашкавал. Оказва се, че и на вкус наподобява кашкавал. Давам си точка за добрия избор. Майката на Мари обаче явно не остава доволна от моето решение, защото ме поглежда заповеднически и ми казва, че трябва да опитам всички сирена. Убеждава ме, че никъде няма да намеря такъв богат избор, както във Франция, в което не се и съмнявам, но никак не ме впечатлява, както и че вкусът им бил великолепен. Решавам да се съглася с нея, защото някак не върви да споря и й казвам, че съм ги опитвала и наистина са страхотни. Това явно я задоволява и взима платото със сирената и го поставя пред себе си.

След като приключваме и със сирената, идва време за десертът. Не подозирам обаче, че това е едва началото на десертите. Първо на масата се появява огромен шоколадов заек, опакован в прозрачна хартия с цветна панделка. Сигурно е висок 50 сантиметра и тежи поне 1 килограм. Вчера видях подобен на една от витрините в сладкарниците на търговския център и цената му беше 76 евро. Чудя се дали ще го разопаковаме и изядем или го поставят само за красота. Чуденето ми обаче не трае  дълго,  защото виждам как майката го взима, къса хартията с ръце и го разчупва на две. Докато го прави ми заприличва на първобитен човек. В заека се оказва, че има още един заек. Чупи се и той на две и от него излиза прозрачна торбичка, пълна с малки шоколадови яйца, зайчета, кокошки, миди и рапанчета. Вече цената от 76 евро ми се струва прилична. Четирите половини на двата заека се разчупват на парчета и се поставят в една чиния, която минава през всички. Нужни са няколко обиколки, докато свърши. Шоколадът е фантастичен. Има вкус на млечните бонбони Линдор, онези в червената опаковка. Чак сега забелязвам, когато и торбичката от корема на по-малкия заек, минава през ръцете ми, че яйцата, мидите и всичко останало в нея е направено от черен шоколад. Попринцип съм по-голяма фенка на млечния шоколад, но опитвам една черна рибка. Оказва се страхотна. Леко горчивият вкус остава задълго в устата ми. Торбичката обикаля масата и се връща пак при мен.  Не ми се яде повече шоколад, а от виното и шампанското почва да ми се приспива, затова я подавам към лелята. Чудя се кога ще си ходим.

Майката става обаче от масата и се връща от кухнята с голяма ябълкова пита. Оставя я в средата на масата и пак отива в кухнята. След малко носи дървена кошничка, напълнена с шоколадови зайци, опаковани в златна хартия. Слага пред всеки по един заек. Поглеждам към Мари, която отново държи приятеля си за ръка и я питам дали днес не е празник на шоколада. Тя се захилва, сякаш съм казала най-голямата шега на света и ми казва, че днес е Великден, сякаш това обяснява всичко.

След като приключваме с яденето, става време да си ходим. Всички ни изпращат, отново всички вкупом ми говорят и аз не чувам нищо, а само въртя главата си по посока на гласовете и кимам, когато майката идва и ми връчва в ръцете голямото шоколадово яйце в розова кутия, подарък от дядото. Въобще го бях забравила. Благодаря й, благодаря на всички и с Мари излизаме през вратата. 

С принцовете до тук, моля!

 * Публикувано в krasivi.bg 

„Като малка мечтаех да стана принцеса. Сега мечтая просто да срещна моя принц, за когото ще бъда принцеса.” 

Когато преди няколко месеца споделих тази моя мисъл на стената си във facebook…

Нямах ни най-малка представа, че мечтата ми никога няма да се сбъдне или поне не така, както аз си я представях.

Не, защото принцове не съществуват или защото идвали само конете им, магаретата или не знам си още какво. Аз самата имах неудоволствието да се размина, да не кажа, че направо си беше сблъскване, с двамата – трима принца, отговарящи на горепосоченото условие, докато не разбрах, че всъщност такива изобщо не ми трябват.

Те вървят в комплект с обещания. Обещават ти звездите, небето и въобще всичко, каквото си поръчаш, без да успеят обаче да докоснат нито един микрометър от грапавата повърхност на сърцето ти. Защото за какво са ти притрябвали звезди, когато имаш нужда просто от любов?

Истинска любов. Не такава като от приказките. Истинска – каквато може да ти даде един истински мъж. Не на думи, а на действия. Защото действията са тези, които те карат да чувстваш, а думите – да се надяваш. А да се надяваш винаги боли.   

Затова майната им на принцовете от и живеещи за приказките, трябват ни истински мъже!