Тонове шоколад или как празнуват Великден във Франция

Изучавам червената перука на бабката пред мен. Сигурна съм, че е перука. Какъв ли е цветът на косата й, ако въобще има такава отдолу? Става ми скучно да я зяпам и започвам да се оглеждам наоколо. Църквата не е много голяма, но от тавана висят застрашително огромни полилеи с хиляди малки светлинки, които се клатушкат предупредително на ляво на дясно и създават усещането за просторност. От стените ме гледат икони,  а по прозорците са наредени бели керамични скулптори на Исус и Дева Мария. Около 60-годишен свещеник, облечен в бяло, припява някакъв текст и всички присъстващи, включително и Мари, стояща от дясната ми страна, му пригласят. Започват да ме заболяват краката от право стоенето и се обръщам към Мари. 
Тя изглежда по същия начин, както когато се запознахме преди 2 месеца. Косата й е леко мазна, старателно загладена и прибрана на опашка. Харесвам рижавия й цвят. Ако си я понаправи малко и я пусне, ще прилича точно на актрисата, която играе Джини Уизли в Хари Потър. Лицето й е много бяло и по бузите има малки лунички. Никога не съм я виждала с грим, но въпреки  това е сладка. Има нещо страшно весело в цялото й излъчване. Осъзнах, че я харесвам още, когато за първи път я видях в салона по аеробика. Не бях сигурна дали съм уцелила правилната зала и смутено я попитах още на входа на вратата. Тя ми се разхили в знак на отговор и ме повлече най-отпред, каза ми да не мърдам и се върна с 2 сини постелки. Чак тогава се представи. 

Тъкмо си отварям устата да я питам дали през цялото време ще седим прави и всички сядат. Мари ме поглежда и се усмихва. Виждам, че е хванала за ръка приятеля си. Сигурно много се обичат. Живеят заедно в студентското общежитие. Той се казва Климент и е много висок. Носи очила и се смее малко дебилно, но иначе изглежда мил. Преди 1 час го видях за първи път, до тогава дори не знаех, че съществува. 

Всички отново се изправят. Явно правя физиономия, защото бабката до мен ме поглежда подозрително. Не ми харесва католическата църква. Но Мари ме покани да празнувам със семейството й техния Великден и аз се съгласих. Мислех, че ще е забавно. И без това обикновено неделите са скучни. 

Изведнъж свещеникът казва нещо и всички се прекръстват. И аз го правя. До сега не съм виждала католици да се кръстят и не знам, че го правят на обратно, като вместо с ръка на сърцето, завършват с ръка на дясното рамо. Бабата до мен ми хвърля унищожителен поглед. Какъв й е проблема? Ако искам ще се кръстя от долу на горе. Пак сядаме. Мари се обръща към мен и ми казва, че след малко ще обиколим църквата и после си тръгваме. Супер !  

...

На излизане от църквата всички се покланят. Поклонът им прилича на напад с десен крак напред. 

Мари ме запознава с майка й, леля й и дядо й. Лелята ми става любима. Изглежда като готините луди лели по филмите. Облечена е в светло синьо кожено яке, черни дънки и бели маратонки. На главата си има вързан шал под формата на панделка, а косата й е къса като на момче. Подавам й ръка, за да се запознаем, а те ме прегръща и ми казва, че Мари й е говорила за мен. Майката е официална в бяла пола под коленете, бяло сако и ниски бели токчета. Няма нищо общо със сестра си. Косата й е побеляваща, а по очите има малки бръчици. Решавам, че е на 56, разведена и живееща сама. Оказва се, че не съм много далече от истината. Дядото на Мари е готин. Изглежда ми много стар, може би на около 90. Облечен е в тъмно син официален костюм, с бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Очите му са усмихнати. За разлика от тези на майката. 
Тръгваме към колата. Ще ходим на обяд в къщата на Мари.

...

Започва да ми става лошо. В колата е горещо. Отзад сме се наблъскали 4 човека, а завоите дори не намекват за свършване. Тъкмо, когато решавам да изпробвам една дихателна техника от йогата с броене  от 100 до 1, за да се разсея, майката набива рязко спирачки. "Стигнахме !!!" - радостно ме сръчква Мари в ребрата . Слава Богу. Добре че, и майка ми не кара кола.

Изкачваме се пеша по някаква бяла пътечка, оградена от зелени поляни. Намираме се в някакво малко планинско градче, сякаш откъснато от целия свят. Не съм виждала по-красиво място. Може да са ме завели в Оз.

Влизаме в огромна бяла къща с големи стъклени врати от пода до тавана, гледащи към зелена градина с басейн. Върху стъклената холна маса са наредени високи чаши за шампанско. Сядам на единия кожен бял диван и вадя шише с вода от чантата си. Все още ми се гади от пътя. 

Дядото на Мари сяда до мен и започва да ми говори нещо. Почти нищо не му разбирам, но кимам с глава, сякаш се съгласявам. Мари и гаджето й се присъединяват към нас. Дядото продължава да ми говори и аз поглеждам към Мари отчаяно. Тя ми смигва, хваща ме за ръката и съобщава на дядо си, че отиваме да си измием ръцете и се връщаме след малко. Стигаме до малка стъклена ъглова чешмичка между кухнята и коридора. Мари ме пита дали съм добре и аз й казвам, че да. Върху двете страни на чешмата има 2 шишенца с "Био" сапун и тъкмо, когато решавам, че ще взема белия, Мари ми казва, че това е крем за след миене. Ръцете, както би трябвало да знам, се изсушавали от обикновения сапун, затова трябвало да се използва и крем след всяка употреба. Сещам се, че тя учи медицина и сигурно е права, затова взимам "обикновения" био сапун, мия се и после слагам от крема върху ръцете си. Тя прави същото и се връщаме при останалите.

Чашите с шампанско вече са пълни, всички са насядали по диваните, а от някъде са се появили още хора. Преброявам ги бързо и се оказват 9, с мен и Мари - 11. Всички вторачват погледите си в мен, сякаш съм рядко срещана порода и започват да ми се представят. Оказва се, че аз няма нужда да го правя, защото лелята вече ме е изпреварила. Не запомням, разбира се, нито едно име, защото имам лошия навик, когато много хора ми говорят вкупом да изключвам и да не чувам нищо. Майката съобщава, че е време за шампанското. Вдигат се 11 чаши, казват се френски наздравици и точно преди да отпия, лелята ме пита как е на български "наздраве". Казвам го изненадващо силно, всички го повтарят и пием. Шампанското е добро. Майката носи огромна чиния със соленки, салами и някакви желирани кубчета, които изглеждат като направени от сланина, кисели краставици и кайма. Подават ми се клечки за зъби, с които трябва да се обслужвам. Чинията минава поред през всички. Когато стига до мен, взимам бързо една соленка и я подавам на Мари, тя прави същото. 

После се преместваме на кухненската маса. В чинията на всеки има опаковано в зелена или розова кутия с панделка огромно шоколадово яйце, може би с големината на главата ми. Лелята, която се настанява до мен ми обяснява, че това са подаръци от дядото. Знаех си, че е готин. Всички му благодарим, като не съм сигурна дали ме чува, защото седя на другия край на масата и не обичам да викам. Майката поднася първото ядене. Варени яйца, разделени на две с горчица и аспержи. До сега не съм яла аспержи и ми изглеждат като огромни бели макарони, затова питам подозрително Мари какво представляват. Тя ми обяснява, че са зеленчуци и че задължително трябва да ги опитам. Оказва се, че на са лоши. 

Лелята вади изпод масата една бутилка бяло вино и налива на всички в чашите, докато ми обяснява, че това е най-скъпото и хубаво френско вино. Наистина е хубаво, като изключим факта, че мразя вино. След последното ни напиване с Ани с вино от пластмасова бутилка за 1 евро, ми се догажда само при мисълта. Оставям чашата на масата. 

Майката събира чиниите ни и под тях се показват нови, предназначени за следващото ядене. Някакво месо в сос в комбинация с гъби, бял боб или задушен на пара зелен фасул по избор. Не си падам много по мъртви животни, а това не ми изглежда никак привлекателно, затова решавам да не го пробвам. Лелята ме пита дали съм вегетарианка, когато поглежда към чинията ми. Чувам едно "да" да излиза от устата ми, макар че не съм и усещам ритника на Мари под масата. С нея сме яли Макдоналдс и тя знае, че не съм. Казвам й да ми подаде гъбите, за да не почне да обяснява.

"ВРЕМЕ Е ЗА СИРЕНЕТО !!!" чувам гласа на майката на Мари зад гърба си и пред лицето ми се стоварва бяло плато с 4 вида сирена.  Виждала съм и съм пробвала само мухлясалото, което е адски гадно, затова си отрязвам парченце от някакво приличащо на кашкавал. Оказва се, че и на вкус наподобява кашкавал. Давам си точка за добрия избор. Майката на Мари обаче явно не остава доволна от моето решение, защото ме поглежда заповеднически и ми казва, че трябва да опитам всички сирена. Убеждава ме, че никъде няма да намеря такъв богат избор, както във Франция, в което не се и съмнявам, но никак не ме впечатлява, както и че вкусът им бил великолепен. Решавам да се съглася с нея, защото някак не върви да споря и й казвам, че съм ги опитвала и наистина са страхотни. Това явно я задоволява и взима платото със сирената и го поставя пред себе си.

След като приключваме и със сирената, идва време за десертът. Не подозирам обаче, че това е едва началото на десертите. Първо на масата се появява огромен шоколадов заек, опакован в прозрачна хартия с цветна панделка. Сигурно е висок 50 сантиметра и тежи поне 1 килограм. Вчера видях подобен на една от витрините в сладкарниците на търговския център и цената му беше 76 евро. Чудя се дали ще го разопаковаме и изядем или го поставят само за красота. Чуденето ми обаче не трае  дълго,  защото виждам как майката го взима, къса хартията с ръце и го разчупва на две. Докато го прави ми заприличва на първобитен човек. В заека се оказва, че има още един заек. Чупи се и той на две и от него излиза прозрачна торбичка, пълна с малки шоколадови яйца, зайчета, кокошки, миди и рапанчета. Вече цената от 76 евро ми се струва прилична. Четирите половини на двата заека се разчупват на парчета и се поставят в една чиния, която минава през всички. Нужни са няколко обиколки, докато свърши. Шоколадът е фантастичен. Има вкус на млечните бонбони Линдор, онези в червената опаковка. Чак сега забелязвам, когато и торбичката от корема на по-малкия заек, минава през ръцете ми, че яйцата, мидите и всичко останало в нея е направено от черен шоколад. Попринцип съм по-голяма фенка на млечния шоколад, но опитвам една черна рибка. Оказва се страхотна. Леко горчивият вкус остава задълго в устата ми. Торбичката обикаля масата и се връща пак при мен.  Не ми се яде повече шоколад, а от виното и шампанското почва да ми се приспива, затова я подавам към лелята. Чудя се кога ще си ходим.

Майката става обаче от масата и се връща от кухнята с голяма ябълкова пита. Оставя я в средата на масата и пак отива в кухнята. След малко носи дървена кошничка, напълнена с шоколадови зайци, опаковани в златна хартия. Слага пред всеки по един заек. Поглеждам към Мари, която отново държи приятеля си за ръка и я питам дали днес не е празник на шоколада. Тя се захилва, сякаш съм казала най-голямата шега на света и ми казва, че днес е Великден, сякаш това обяснява всичко.

След като приключваме с яденето, става време да си ходим. Всички ни изпращат, отново всички вкупом ми говорят и аз не чувам нищо, а само въртя главата си по посока на гласовете и кимам, когато майката идва и ми връчва в ръцете голямото шоколадово яйце в розова кутия, подарък от дядото. Въобще го бях забравила. Благодаря й, благодаря на всички и с Мари излизаме през вратата. 

С принцовете до тук, моля!

 * Публикувано в krasivi.bg 

„Като малка мечтаех да стана принцеса. Сега мечтая просто да срещна моя принц, за когото ще бъда принцеса.” 

Когато преди няколко месеца споделих тази моя мисъл на стената си във facebook…

Нямах ни най-малка представа, че мечтата ми никога няма да се сбъдне или поне не така, както аз си я представях.

Не, защото принцове не съществуват или защото идвали само конете им, магаретата или не знам си още какво. Аз самата имах неудоволствието да се размина, да не кажа, че направо си беше сблъскване, с двамата – трима принца, отговарящи на горепосоченото условие, докато не разбрах, че всъщност такива изобщо не ми трябват.

Те вървят в комплект с обещания. Обещават ти звездите, небето и въобще всичко, каквото си поръчаш, без да успеят обаче да докоснат нито един микрометър от грапавата повърхност на сърцето ти. Защото за какво са ти притрябвали звезди, когато имаш нужда просто от любов?

Истинска любов. Не такава като от приказките. Истинска – каквато може да ти даде един истински мъж. Не на думи, а на действия. Защото действията са тези, които те карат да чувстваш, а думите – да се надяваш. А да се надяваш винаги боли.   

Затова майната им на принцовете от и живеещи за приказките, трябват ни истински мъже!

Ваканция

Искам любовта да е като волейбола, казваш: "За мен!" и всички се отдръпват настрани.Чиста работа - без нерви, без интриги, без...


Бялата топка се забива в крака ми и ме връща към играта. Оглеждам се неадекватно към останалите си съотборници и срещам ядосаните им погледи. Пълни глупаци! Какво толкова драматизират за една тъпа топка? Взимам я и я хвърлям към "противниците". 

Остават 5 минути до приключване на часа и започвам мислено да отброявам секундите. Мразя часовете по  "спортна култура", защото единственото, с което "обогатявам"  културата си са всевъзможни френски псувни. Е, поне усъвършенствам езика...

Чувам пискливия глас на девойката, която се изживява като съдия и настроението ми се оправя. Край на мача.

Отправям се бързо към  съблекалнята, защото разполагам точно с 10 минути, за да съблека гадните спортни дрехи, да си хвърля душ, да пусна, среша и приведа в приличен вид косата си, да сложа очна линия и да се навра в кльощавите сиви дънки, които вчера си купих. Пълна програма. Но Ани ще ме чака с 2 големи куфара и нямам право за закъснявам, ако искам да не си изпуснем влака. А определено не искам да го изпускаме. Чакаме това пътуване от месец и половина ! Имаме 7 дни ноемврийска ваканция и ще ходим при някакви нейни приятели, за да ги отпразнуваме. Нямам търпение !!

Излизам от банята и поглеждам часовника си. По дяволите, 6 минути. Пускам бързо косата си и започвам да я реша ожесточено пред огледалото. Може би, след около 2 минути решавам, че не мога да се боря повече с нея и хвърлям четката в отворената чанта. Навличам бързо купчината с дрехи, която ме чака на пейката и отново се изправям лице в лице с огледалото. Една минута за очна линия. Вадя четчицата и рисувам тънка линийка само в края на окото си. Отварям го, за да видя резултата. Опитът е сполучлив ! Затварям другото око и повтарям процедурата. Ръцете ми треперят от бързината и напрежението. Отварям го и се поглеждам. Станала съм добра !! Очите ми са еднакви, издължени и затъмнени в краищата, а аз  приличам на побесняла котка. Махам се от огледалото, нахлузвам бързо сините си токчета и с разкопчана чанта тръшвам вратата зад гърба си. Няма нужда да поглеждам часовника си, защото знам, че Ани вече ме чака. Тичам по стълбите надолу, като се моля единствено да не падна и да се размажа на цимента. Два часа упражнения и след това подхвърляне на топка не ме изморяват така, както преминаването на четири етажа, тичайки, с 15 сантиметрови токчета. 

Най-сетне стигам  до първия етаж и излизам пред университета. Ани е седнала на една пейка и разглежда някакво списание. Щом ме вижда става и ми се усмихва. Значи съм пристигнала навреме ! 

Качваме се в бялото такси, което идва малко след моята поява и се настаняваме удобно в меките седалки. Ваканцията започва. 

Французите нямат мода. Те имат стил !

Обичам да стоя зад огромните прозорци на любимото ми ъглово кафене, което между другото е лилаво, и просто да наблюдавам хората, минаващи по тротоара, защото независимо от това дали денят е дъждовен, ветровит, слънчев или мрачен, те винаги са цветни. И безкрайно различни. 

С Ани си имаме една игра. Вместо да обсъждаме мъже рано сутрин преди лекции, обсъждаме ранобудните французи. Определяме настроението им, мислите, дори линията на живота им само по дрехите и начина, по който са ги съчетали. Защото французите определено знаят как да се обличат !

Любими са ни ексцентричните skinny* мадами с 15 сантиметрови, тънки като игли токчета, които профучават почти на бегом пред огледалните прозорци на заведението, но въпреки това намират време, и то с изключително обмислена прецизност, да се огледат и да оправят прическите си. Удивително! 

Обичаме и стилните, хванати за ръце, усмихнати възрастни хора, защото веднага ги причисляваме към любимите ни приказки, завършващи с "happily ever after**" и започваме да си се представяме и нас така след хиляди години. Разбира се, преди това грижливо съставяме сценария на живота им, който всеки път подозрително случайно съвпада със сюжета на филма "Тетрадката" (The Notebook), но това не го обсъждаме.

Обаче от всички най-забавни са ни костюмарите. Защото независимо от начина, по който са облечени, французите винаги остават верни на стила си. И когато видим някой стегнат костюмиран чичко, от горе до долу в черно, с изключение на двата му различни чорапа, които се показват под повече от необходимото повдигнатите панталони, съчетани цветово със смешния шал, вързан небрежно на панделка около врата му, с Ани изпадаме в такъв безнадежден смях, че за секунди ставаме център на заведението. И това се случва вече трети път, като само в един от трите пъти случаят беше различен. Тогава господинът, отново на улегнала възраст, носеше черни диоптрични Ray Ban, подходящи повече за русокоса гимназиална Барби, отколкото за него. 
Да, определено, костюмарите водят класацията.


Въпреки това, едно е сигурно - французите нямат мода, без значение какво се пише по лъскавите списания. Те имат стил ! Стилът е тяхната собствена мода. 

И когато видя някой изтрещял човек като посочения пример по горе, аз знам, че не е защото се прави на такъв, понеже го е видял на модните страници в любимото си списание. Той се е облякъл така, просто защото си е такъв. 





*кльощав (от англ.)
*щастливо завинаги (от англ.)

Бум... ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ !!! (Част Втора)

Хората, които не ме познават ме мислят за мълчалив и спокоен човек. Тези, които ме познават... се молят да стана такава !!

От както потенциалната ми любов се настани да живее до мен, в розовия ми свят настъпи Третата световна. Сменям прически, гримове и тоалети всяка сутрин в 6 и половина, за да мога да го срещна точно в 08.00  за няколко секунди  в асансьора. Един ден съм хипи Барби с впит латексов панталон и розови кубинки, друг ден съм срамежлива ученика с вратовръзка и диадема, само и само, за да бъда сигурна, че съм център на вниманието му. Нямам представа какви жени харесва, затова съм решена да му покажа, че мога да бъда каквато пожелае. Единствения проблем, който срещам за сега е, че моят Брад Пит  е малко мълчалив и явно стеснителен, но аз съм си съставила план и го следвам безотказно. 

От сутрин до вечер на музикалния ми плеър звучат испански парчета, които надявам се съседите ми харесват, защото силата на звука определено не им позволява да останат безпристрастни. Добавила съм си го във фейсбук и дори съм се абонирала за известията му ! Поне съм сигурна, че съм единствената му фенка, другите са някакви двама, трима негови приятели. Ще му пиша точно след 3 дни, за да стане една седмица от както се запознахме и да му го припомня ! Всичко е перфектно. Ако случайно мисълта ми реши да се отклони от него, аз грижливо й показвам снимките му във фейсбук и тя си идва на мястото.


Животът ми е станал сладък розов захарен памук, който непрекъснато опитвам да споделя и с Ани, но тя явно е на диета, защото упорито отказва да го приеме. За нея моят Брад Пит е единствено "хубавичък" и нищо повече. Тя не разбира колко невероятен е той ! Затова аз не спирам да и обяснявам, но и да искам не мога да спра, защото стане ли дума за него, а то за друго дума не става, мислите ми започват да се топят в думи и да излизат от устата ми. Ани мисли, че съм се побъркала, защото дори не го познавам, но аз сигурна, че той е моята любов. Просто го знам. 


...


Днес е петият ден, от както попаднах в центъра на дансинга на любовта, петият ден,  в който ходя като на сън на лекции, а след това се прибирам, надувам до дупка тонколоните и си представям бъдещо ми с Него, петият ден, в който не съм мила чинии или пускала пералня. Купища дрехи, извират като лавина от белия ми кош за пране и ме заплашват със затрупване. Решавам, че не мога да отлагам повече и започвам да ги хвърлям в една огромна розова торба, предназначена за тази цел. Торбата се пълни до горе, а кошът ми си остава почти недокоснат. Вероятно ще се наложи да пускам две перални. Връзвам косата си на висока конска опашка, обувам сивите си боти и се запътвам към пералнята. Торбата е огромна, закрива ме цялата и едва не ме свлича на земята. С хиляди мъки успявам да се мушна в асансьора и да натисна копчето за минусов етаж. Вратата се отваря с трясък и аз излизам като акробат, балансиращ по въже с тежест в ръцете си. Още два метра и целта е достигната. Капчици пот избиват по челото ми. Най сетне заставам пред заплашителната бяла врата на пералното помещение и оставям розовата си торба на земята. Вадя ключа от джоба си и точно преди да го завъртя, вратата се отваря от вътре. От изненадата едва не изпускам ключа си ! Пред мен стоят двамата ми съседи и ми се усмихват притеснено. Моят най-прекрасен Брад Пит държи в ръцете си някакъв червен леген с току що изпрани мокри дрехи. Погледът ми се заковава на розов чифт мъжки прашки и сърцето ми спира. В главата ми настъпва хаос. После тишина. И след това,  като детски пъзел, всичко си идва на мястото. Моите съседи, моите нови, екстравагантни, сладки съседи са гейове ! Любовта на живота ми, моят невероятен, малко стеснителен Брад Пит, около който целият ми свят се върти,  който сънувам и с отворени очи, се оказва обратен. И всичко е толкова очевидно, че започва да ми прилошава. Взимам бързо огромната си розова торба, казвам им чао и се скривам с трясък  зад черната врата на асансьора.

Бум... ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ !!!

Обичам самотните дъждовни съботни следобеди с тъжна музика и обилно количество шоколадови бонбони, и не защото ме друса депресия 24/7, просто това си е моето уютно време за равносметка, рисуване или някакъв друг вид творческа дейност.

Седя пред малкото си розово бюро, точно до прозореца и се мъча да си спомня какво съм  пазарувала през седмицата, за да го запиша в розовия си дневник. Джеймс Блънт ми пее "You are beautiful", а навън вали толкова силно, че дори през затворен прозорец, ритъмът на дъжда нахлува в стаята ми. Ставам да си взема още един шоколадов бонбон с черешка и ликьор в средата, когато чувам някакво блъскане по вратата си. Решавам, че е Ани, тъй като домоуправителката е в почивка през уикенда, а аз не познавам никой друг от общежитието и отварям рязко вратата. Пред мен обаче определено не стои Ани ! Може би двойникът на Брад Пит, но с 20 години по-млад... който явно е решил да се нанася тук, съдейки по огромния черен сак в дясната му ръка.

- Хавиер ? - пита ме той и поглежда зад гърба ми в стаята.
- Ъ-ъ... - в главата ми започва да се разиграва сценарий, който определено не включва този Хавиер, но единственото, което успявам да кажа е. - Аз съм Алиса.
- Здрасти ! - може би с испански акцент, ми казва той. -  Аз съм Диего и съм новия съквартирант на Хавиер. Сигурно съм объркал номера на апартамента.
- Аха... - само успявам да кажа аз, когато вратата до моя апартамент се отваря и от там се показва една рошава глава, с големи диоптрични очила и толкова сладка усмивка, че започвам да се чудя дали не съм попаднала в някой откачен мой сън. 
- Диего ! - провиква се пичът от стаята и прегръща русото подобие на Брад Пит, от което не мога да откъсна очите си.
- Хавиер...

Не успявам да чуя завършека на изречението, защото двамата се скриват зад огромната червена врата с номер 103. 

Затварям и аз моята врата и се свличам на земята. Не чувам нито дъжда, нито сърцераздирателния глас на Джеймс Блънт, нито инструкциите за деня, седмицата и живота си, които сама съм имплантирала в главата си. Не знам кой ден е, не знам къде се намирам, не знам защо не мога да стана от пода. В главата ми съществува само един единствен образ... 

Новият ми съсед.

Уроци по търпимост

От малка винаги са ми повтаряли: "Бъди добра, търпелива и винаги давай повече, отколкото получаваш... в живота всичко се връща ! " .

По коварната логика на този принцип се съгласявам да прекарам цяла вечер с най-големия тъпак в цялата Вселена, просто защото моята скъпа приятелка Ани е влюбена до смърт в него. Нямам идея как е възможно най-яката мацка в университета да хлътне по най-задръстения изрод, който съществува, но е факт. Тя е влюбена, седим и ревем и двете, а аз през 10 минути тичам до хладилника, за да й нося нова кутийка с ягодов сладолед или кофичка плодов йогурт. Любовта е подла кучка и не прощава лесно на своите жертви. И явно противоположностите наистина се привличат. Колко извратено ! 

Потънали сме отново, като разрушен Титаник, в меките бели възглавнички на нейния огромен диван, роним сълзи и тъпчем с бисквитите малките си усти, когато тя ми изтърсва:

- Той ми се обади сутринта !!! Иска да се видим !

- О ! - гадната му физиономия веднага нахлува в главата ми - Супер ! Кога ?!

- Довечера ! Двойна среща - аз и той, ти и неговия приятел.

- КАКВО ?! Не искам да се виждам с ник'ви негови приятели !

- Знам.. Ама това беше единствената възможност. Ако не си съгласна, ще му пиша, че отпада...

- Оф, Ани. Няма да му казваш, че отпада ! - поглеждам към четирите 500-грамови кутии сладолед в кофата - Ще се видите !

- Благодаря ти много, Алиии. Толкова си добра ! Мерси, мерси, мерси !!!

- Няма проблем само искам да си щастлива - "дори ако това значи да си с този кретен", помислям си аз, но й го спестявам.

И така се озовавам в някакъв долнопробен нощен бар с моята сладка Ани и двама невиждани тъпаци. "Моят" или този, който се води за мой тази вечер е кльощав, точно колкото мен, с мазна руса коса и още по-мазна усмивка. Прилича на изваден от комикс хартиен герой, от онези най-глупавите. Може би само този до него го бие по точки в липсата на мозъчни гънки. С бицепси по-големи от главата ми и потник по-женствен от този, с който съм облечена в момента, любимият на Ани стои и ни гледа лакомо като малко дете, оставено пред витрина с многоцветни сладкиши. Най-малко искам да приличам на сладкиш, затова поставям най-идиотската физиономия върху лицето си, като се надявам, че тя, съчетана с липсата на какъвто и да е било грим и смешния кок центриран на върха на главата ми, ще ми осигури достатъчно дебилен вид, така че да не се налага да разговарям с никого. Броя мехурчетата в чашата ми с бира и размишлявам върху физичните закони, когато усещам как Ани ме настъпва под масата и я поглеждам. А тя поглежда към моя кавалер. Обръщам се и аз към него, което не е много трудно, имайки в предвид, че той стои точно пред мен и ми се усмихва мазно.

- Tu es très belle !*- казва ми той.

- Quoi ?!** 

- Y-O-U   A-R   V-E-R-Y    B-E-A-U-T-I-F-U-L ! - повтаря бавно на английски с френски акцент той, явно мислейки, че не схващам.

- Ъ-ъ... мерси. 

Още една мазна усмивка. Лепвам бързо и аз една такава и им съобщавам, че отивам за малко навън. Мазнотията ми идва в повече.

Сядам на тротоара точно пред бара и започвам да оглеждам минувачите.Чувствам се малко кофти, затова че така необмислено зарязах Ани и тъкмо решавам да стана и пак да се навра в смрадливата дупка, когато до мен се строполясва нещо тежко и голямо. Обръщам се и виждам на 10 сантиметра от лицето си, вонящ на бира, гадния "сладур" на моята скъпа приятелка.  

- Здрасти. – изгрухтява ми той.

Аз го поглеждам отегчено.

- Що седиш тук сама ?! Много си сладка ! Искаш ли да излезем някой път ??

- Моля ?! – изненадата от току-що чутото ме изправя на крака.

Явно и той се изненадва от реакцията ми, защото също се изправя и ме поглежда объркано.

- Ъ.. да излезем. Като среща !

- Ти луд ли си ?! Не беше ли ти този, който се обади на Ани за среща тази вечер?

- Да.. Ама до сега не бях забелязвал приятелката й. – казва той и ми намига.

- Ти не си добре ! Определено не излизам с мъже… - и точно преди да кажа „като теб”, млъквам.

- Ъ-ъ... не излизаш с мъже ?! - недоумяващо ме поглежда той и се почесва по главата.

- Не.

- Аха. Окей. Сори тогава. Аз ще ходя вътре.

Не знам как да реагирам, нито какво да направя. Единственото, което знам е, че трябва да съм толерантна и отзивчива с хората, защото "търпението е житейски урок, който учим през целия си живот". 

Но някак си тази мисъл се загубва в пътя между съзнанието и действителността ми.

*Много си красива !(от фр.) 
** Какво ?(от фр.)