Първият ми ден в университета минава съмнително бързо. Пред сънените ми очи безмилостно се сменят лектори, зали и микрофони - толкова много и различни, че започва да ми се вие свят. А може и да е реакция от снощния алкохол. Седя на лекция по " Естетика " и изследвам с мъдър поглед помещението, в което се намирам. От ъглите на залата мълчаливо ме наблюдават черни тонколони, готови да избухнат и да разбият на парченца, останалата част от главата ми.
Вратата рязко се отваря и в залата влиза около 45 годишна жена с продълговато лице и зализана черна коса, прибрана старателно в кок. Щом острият й поглед се забива в моя, решавам, че тя никога няма да бъде любимата ми преподавателка.
- Казвам се Летисия Тюол и тази година ще работя с вас по естетика - високо провъзгласява тя на мъничкото микрофонче, което със страхопочитание стои в ръцете й.
Лекцията започва.
...
Мисълта ми се плъзга леко по бялата дъска, която в момента служи за кино екран, и скача ту на една, ту на друга буква. Рисува думи, които мозъкът ми отказва да разшифрова, защото е твърде уморен. 26 празни бели реда ме гледат съчувстващо от тетрадката. Впрягам и последните си останали сили да се съсредоточа върху думите, излизащи като за норматив от устата на Мадам Тюол. Без успех. Тя безкомпромисно продължава да бълва изречения, които се оплитат, завъртат и започват да танцуват валс в главата ми. Тъкмо започвам да улавям ритъма му и тя внезапно млъква. Въздухът се изпълва с тишина.
Последната лекция за деня свършва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар