Бял коридор. Бяла врата. Пак коридор. Още една врата. Нямам никаква представа къде се намирам. Видях, че всички се изнасят от абсурдния час по фотография и разбира се, тръгнах след тях. От 5 минути сигурно се клатушкаме като стадо пияни пингвини и се гмуркаме от един коридор в друг. И в най-безумните си фантазии, не съм си представяла, че университетът може да скрие такъв лабиринт. Даскалото на Хари Потър бутер банички да яде. Мисълта ми застива върху баничките, а всички пингвини спират толкова рязко, че се сбутвам с пича пред мен. Пускам бързо една неопределена усмивка, а той ми намига. Най-сетне стигаме до целта. Какво има зад поредната бяла врата не знам, но всички се мушкат с такава скорост вътре, че ми идва да се завъртя и да побягна назад. Не остава време да обмисля плана обаче, защото се оказвам брутално избутана от хората, стоящи зад мен.
Ярка червена светлина избухва пред очите ми. Закривам ги веднага с ръка, но късно, болката вече нокаутира мозъка ми. Някой ме докосва с ръка по рамото и ми прошепва: "Винаги е така в началото, ще ти мине !". Свалям бавно и несигурно ръката от очите си, най-трудното нещо, което скоро ми се е случвало, и опитвам да фокусирам зрението към източника на информация. След няколко секунди забелязвам, че до мен стои пича, който преди малко бутнах и ме гледа съчувстващо.
- Ъ-ъ.. Добре съм. - смотолявам аз и правя опит за усмивка. - Къде сме ??
- Лабораторията по фотография.
- Аха.
Оглеждам се глупаво, продължавайки да не разбирам какво правим тук и защо светлината е толкова червена. Решавам, че сме само на оглед, тъй като нямаме фотоапарати и точно тогава чувам от дъното на стаята най-омразния глас на света. Професорът ни по фотография - Господин Оливиер.
- Това е новата лаборатория по фотография, както виждате. - подигравателно започва той. - Щом сте избрали моя предмет, освен ако не сте пълни глупаци, значи знаете какво е предназначението на това място. Не смятам да си губя времето в обяснения като за малоумни, затова направо ще пристъпим към практика.
Стоя и го гледам тъпо, а мозъкът ми отказва да смели току що чутата информация. Явно съм единствената пълна глупачка, защото нямам никаква идея как функционират зловещите бели машини, към които сега се предвижват всички. Оглеждам се смутено наоколо, за да видя къде се е дянал моят приятел и да го попитам какво правим и тогава пак чувам гласа на господин Оливиер:
- Вие !! Госпожице (?!)... Няма значение как е името Ви, елате тук !
Дебелият му пръст сочи право в мен, но аз за да не стане грешка се обръщам назад.
- Не, не ! Точно Вие !! Да, елате тук и по-бързичко !
Започвам да вървя несигурно към него, а краката ми отказват да се движат. Толкова съм притеснена, че очите ми отново се замъгляват. Виждам само огромната дяволска фигура на господин Оливиер.
- Вие да не сте глуха ?! Няма да Ви чакам цял час ! - казва той и тръгва към мен.
Преди да разбера какво става, усещам как огромната му ръка ме издърпва грубо за рамото и заставаме пред една от белите машини.
- Сега ще ви покажем как се проявява филм, а вие ще гледате, защото следващия път ще го правите сами. Този процес се извършва на ПЪЛНА тъмнина, но аз ще ви го демонстрирам на светло, за да няма недоразбрали ! - казва той и погледът му спира върху мен. - Извадете филма от апарата, госпожице, и ми го подайте !
Тежък черен фотоапарат се озовава в ръцете ми и от изненадата едва не го изпускам. Въобще не знам къде стои "филма" и как да го извадя. Започвам да разглеждам машината в ръцете си, като изследовател попаднал на яйце от тиранозавър. 25 погледа са вперени в мен и следят всяко мое движение.
- Дайте ми фотоапарата веднага ! - изсъсква господин Оливиер и с омраза го взима от ръцете ми.
"Само ме остави на мира" - мисля си аз и смутено поглеждам пред себе си. 25 лица ме гледат безмълвно. Със състрадание. Чувам отново гласа на господин Оливиер и бързо се обръщам.
- Сега ще навиете филма на спиралата и след това ще го сложите в дозата ! - посочва ми той някаква бяла ролка.
- Аз... не говоря много добре френски и не разбирам. - отчаяно поглеждам към него.
- Госпожице, явно Ви е забавно да се правите на интересна, но в моя час такива номерца не минават. Показвам ви как се прави и гледайте да запомните до другия път.
Наблюдавам го внимателно без изобщо да проумявам какво се случва. След като "слага филма в дозата", сипва някаква течност и се обръща към групата. Дава им някакви пояснения с френски термини, които не разбирам и погледът му отново спира върху мен.
- Това, госпожице, не е проста работа като ходенето по магазини. Човек трябва да е влюбен във фотографията, за да я прави ! За следващия път искам exposé* от 20 листа на тема защо искате да се занимавате с фотография. Сега си отидете на мястото ! - казва той и ми обръща гръб.
- D'accord**. - отговарям аз и изчезвам между другите пингвини.
От мястото, на което заставам, най-отзад в помещението, виждам ясно единствено белите чорапи, подаващи се над черните обувки на господин Оливиер. Всичко останало в него е черно.
Червената светлина изгаря очите ми.
*Доклад (от фр.)
** Добре (от фр.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар