В живота няма добри и зли. Щастието винаги е споходено с нещастието и краят не е нито хубав, нито лош. Всичко зависи от това как ти си избрал да гледаш на нещата.
Гледах ги как се отдалечават. Колата ставаше все по-малка и по-малка, докато в един момент напълно я изгубих от поглед. Но продължавах да гледам. От насълзените ми очи, започнаха бавно да се стичат сълзи. Не исках да премигвам, беше ме страх, че ще ги изпусна от поглед и ще си отидат завинаги. А те вече си бяха тръгнали и аз дори не ги виждах. Продължавах безмълно да се взирам в далечината. Напразно. Отдавна там нямаше никой. Не можех да заплача на глас, големите момичета не плачеха. А аз бях голямото момиче на тати. Нямаше да го разочаровам. Бавно затворих прозореца и седнах на стола. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми. Загледах се в монитора.
...
12:17 е. Понеделник. Почти 3 дни от както ги няма. Повече от 53 часа, а аз вече се чувствам щастлива. Никога не съм си представяла, че чистенето, готвенето и ходенето до магазина за хранителни продукти, а не за дрехи и обувки, ще ми доставят такова удоволствие. Слагам най-високите си токчета и отивам да пия най-горчивото кафе, което някога съм пила с най-веселата мацка, която някога съм срещала. Името й е Ани и живее през 2 апартамента от моя. Има най-симетрично подстригания бретон, достигащ точно до горните й мигли и най-розовото червило, което някога съм виждала. С Ани се запознахме още на втория ден от нанасянето ми. Бях забравила кода на входната врата и прекрасната Ани беше първият човек, който се появи след 45-минутно чакане на студа. На следващия ден вече пиехме кафе и обсъждахме френските гарсони. Гледката зад прозореца можела да бъде и щастлива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар